Прабългари

От Оксипедия
Направо към: навигация, търсене

Пръбългарите са група полуномадни племена, които се появяват в историята на Източна Европа през ранното средновековие. Част от тях стават един от трите основни етнически предци на съвременните българи (другите два са били траки и славяни). Прочути като страховити конни войни, според някои изследователи техният произход може да бъде проследен до Централна Азия.

Въпреки, че много учени предполагат, че прабългарите произхождат от тюркски племена от Централна Азия(вероятно с ирански елементи) и въпреки, че според някои лингвисти те са говорели форма на тюркски език, съвременните генетични изследвания показват принадлежност към Европейските и западните Евразийски популации. Около 370г. ранните прабългари населяват степите около река Волга и навлизат в Европа заедно с хуните.[1] Оттегляйки се отново заедно с хуните около 460г. те се завръщат в земите северно и източно от Азовско море.[2] През 480г. те са наети от Византийската империя да се бият срещу остроготите. Привлечени от богатствата на източната Римска Империя (Византия) някои прабългарски племена, най вече кутригурите, непрекъснато нападат дунавските провинции на империята в следващите десетилетия. Около 560г. се появяват аварите които побеждават едно от прабългарските племена, останалите са поставени във васална зависимост за около 20 години от Западнотюркският хаганат който яростно преследва аварите. Обединени под управлението на Кубрат (605г.-665г.) от рода Дуло прабългарите създават в Понтийско-Каспийската степ мощна държава известна на Византия като стара Велика България. След смъртта на Кубрат неговите пет сина се разделят в различни посоки. Най-големият от синовете, Батбаян остава в степите северно от Азовско море и е подчинен от Хазарския каганат. Петият от синовете, Алцек мигрира в Италия, а Кубер се присъединява към аварите в централна Европа. Котраг, вторият син на Кубрат, мигрира към средното течение на река Волга, където основава Волжка България която просъществува до 13 век когато е покорена от монголската Златна орда. Третият син, Аспарух мигрира към устието на р.Дунав и завзема Малка Скития, откривайки за прабългарите път към Мизия където те впоследствие създават Първата българска държава след Битката при Онгъла. През 681г. тя е призната официално от Византийската империя.

Етноним[редактиране]

Прабългарите са наричани от ранносредновековните византийски, латински и арменски летописци с различни имена като: българи, кутригури, утигури, скити, мизи, хуни и др. Формата „прабългари“, както и алтернативните „протобългари“, „първобългари“, „древни българи“ и „хуно-българи“, се използват в съвременната историография за да се разграничи ранносредновековният народ от формиралия се по-късно съвременен етнос на българите.

За произхода на името „българи“ има множество различни хипотези, една от тях го свързва с тюркския корен bul- („смесвам“).Шаблон:Hrf Привърженици на хипотезата за ирански произход на прабългарите (вижте по-долу) свързват името с думи от осетински (бългерон – „човек, който живее в покрайнината“) или пущунски (булгар – „човек, обитаващ отвъд планината“).Шаблон:Hrf Други хипотези, като цяло отхвърляни в наши дни, извеждат името от митичен прародител, наименованието на реките Волга и Буг и други.Шаблон:Hrf

Произход[редактиране]

роизхода на прабългарите е неясен, съществуват множество теории и хипотези за техният произход. Основните хипотези са три: хунска, тюркска и иранска. Съществува и хипотеза за автохонен произход на прабългарите.

Хунска хипотеза. Много учени свързват произхода на прабългарите с произхода на хуните, въпрос който не е напълно изяснен. Съвременните учени считат, че европейските хуни се състоят от две групи племена с различен етнически произход, като управляващата група, която носи името хуни е пряко свързана с хунну.[3] Основните прабългарски племена, утигури, кутригури и оногури във всички антични източници са наричани хуни. Утигури, кутригури и оногури са по всяка вероятност идентични с прабългарите.[4][5][6][7]

Тюркска хипотеза. Според тази хипотеза прабългарите са тюркски племена които се появяват в Понтийско-Каспийската степ точно след разпадането на хунската империя и се смесват с остатъците от хуните,Шаблон:HrfШаблон:HrfШаблон:HrfШаблон:HrfШаблон:HrfШаблон:HrfШаблон:HrfШаблон:HrfШаблон:Hrf като с течение на времето са славянизирани, формирайки съвременния етнос на българите.Шаблон:Hrf Според тюркската хипотеза прабългарският етнос се образува през II-VI век от спойката на разнородни етно-лингвистични елементи – ирански, угърски, тюркски и други, повечето произхождащи от Централна Азия,Шаблон:HrfШаблон:HrfШаблон:Hrf, като социалният елит вероятно е с тюркски корени.Шаблон:HrfШаблон:HrfШаблон:HrfШаблон:Hrf Сведенията за езика на прабългарите са оскъдни, но някои лингвисти го причисляват към групата на тюркските огурски езици.Шаблон:HrfШаблон:Hrf

Иранска хипотеза. Според иранската хипотеза, прабългарите са ирански плена от западните райони на Средна Азия – Памир и Хиндукуш, вероятно увлечени от миграцията на хуните.

Автохонният произход на прабългарите не се поддържа от повечето съвременни учени.

Най-ранният европейски източник, споменаващ прабългарите е т.нар „Анонимен римски хронограф“ – списък изброяващ племена и народи, написан на латински през 354 г. от неизвестен летописец.[8] Българите според него населявали земите около Каспийско, Азовско и Черно море, стигайки на юг до предпланините на Кавказ. Според някои съвременни български изследователи, данни за по-ранно присъствие на прабългарите в Европа (2 век сл. Хр.) се съдържат в някои латински версии на географски карти на Птолемей, където те са показани (под етнонима ‘Буленсии’) като обитаващи територията край северозападния бряг на Черно море източно от река Аксиакус (Южен Буг)[9]Шаблон:HrfШаблон:Hrf, но тези тълкувания са спорни.

Лонгобардският историк Павел Дякон в неговата „История лонгобардикум“ пише, че прабългарите убиват първия лонгобардски крал Агелмунд (което е станало през 439 г. на територията на днешна Словакия).

Мовсес Хоренаци, арменски историк от 5 век, съобщава, че при управлението на арменския цар Вагаршак българи преминават Кавказ и се заселват в североизточната част на днешна Турция. Това сведение предизвиква противоречиви коментари, тъй като Вагаршак управлява в средата на 2 век пр.н.е. Докато някои автори отричат достоверността на съобщението, други, основавайки се главно на него, приемат, че прабългарската племенна група се формира северно от Кавказ, преди пристигането на хуните. Някои автори обясняват противоречието с грешка в текста, като приемат, че правилното име на царя е Аршак III (управлявал през 392 – 396 г.) и свързват съобщението с известния поход на хуните в Армения през 395 – 397 г.Шаблон:Hrf

Ранни сведения за присъствие на прабългарите в Тракия в 5 век дава по-късен текст на Йоан Антиохийски. Според него остготите нападат Империята и през 479 г. император Зенон за пръв път се съюзява с прабългарите намиращи се тук за помощ срещу готите. Друг европейски източник, отнасящ се до прабългарите (Βούλγαροι, Bulgari), е хрониката на Енодий Падуански (починал 521 г.). Той, както и Касиодор, говори за победа на остготския крал Теодорих Велики в Срем срещу прабългари, воюващи в съюз с Византийската империя около 485 г. През следващите сто години византийските автори (Прокопий Кесарийски, Агатий, Менандър) не използват името българи. Вместо това на мястото на бъдещата Велика България се появяват кутригури и утигури, вероятно два клона на прабългарите. Споменавания на прабългарите се появяват отново в края на 6 век, когато е образувана Велика България. Във византийските текстове наименованията прабългари, кутригури и утигури се използват като заменяеми с хуни. Според тях прабългарите са идентични или поне са част от хуните.

От 90-те години на 20 век се появяват редица български публикации, излагащи алтернативни хипотези за произхода на прабългарите. Според една от тях те са иранско племе, подчинено от хуните в Централна Азия и придвижило се заедно с тях на запад. Доказателства за тази теория са нови тълкувания на прабългарския календар, несъответствия на археологическите находки с по-старите исторически теории; спорни твърдения за семантични (смислови) и лингвистични съответствия между съвременният български език и иранските езици; както и антропологични анализи. В древния индийския епос Махабхарата, в над сто пасажа е регистрирано името „балхики “, което означава жители на античната държава Бактрия. Това според икономиста Петър Добрев е санскритското наименование на древните българи, които обитавали Бактрия.Шаблон:Hrf Тази хипотеза няма сериозни подръжници извън страната, а среща сериозен отпор и у нас. Бактрийският език е известен от надписи източноирански език и особеностите му го показват като различен от прабългарския.

Като заключение може да се каже, че произходът на прабългарите все още предстои да се доизяснява.

Прабългарите през 5 – 6 век[редактиране]

рабългарите през 5-6 век са разделени на две големи групи – кутригури, западно от река Дон, и утигури, източно от нея. Според някои сведения първоначално те живеят заедно и се разделят през първата половина на 5 век. Първите по-надеждни сведения за българите южно от Дунав са от 479 г., когато император Зенон се съюзява с кутригурите и те воюват в съюз с Източната Римска империя срещу остготите на Теодорих Велики под командването на Воденския управител Сабиниан.

От 493 нататък кутригурите водят многократни войни срещу Империята, като достигат до Илирия, Тесалия и Константинопол. Те участват и в походите на разбунтувалия се пълководец Виталиан (514 – 515 и 518 – 520). Контактите между Империята и кутригурите са разнопосочни – през 528 владетелят Грод приема християнството и се опитва да го наложи на сънародниците си, но без успех. Войните продължават до 540, когато настъпва известно затишие.

През 551 кутригурите отново нападат териториите на Империята. Византийците се споразумяват с владетеля на утигурите Сандилх, който напада незащитената територия на кутригурите и им нанася тежко поражение, а част от победените кутригури се заселват в Тракия. През 558 кутригурският владетел Заберган предприема нов поход към Константинопол, но се оттегля срещу паричен откуп.

Около 558 северно от Каспийско море се появяват бягащите от тюрките авари (псевдо авари) предвождани от Кандик, на които в началото на 60-те години се подчиняват утигурите. Няколко години по-късно в региона пристигат войските на тюркския военачалник Истеми. Не по-късно от 568 той подчиняват утигурите и аварите с някои утигури бягат при кутригурите. След смъртта на Заберган аварите се налагат и над кутригурите. Баян I се обявява за каган на авари и българи. Голяма част от кутригурите се преселват заедно с аварите към Панония. Останалите утигури остават в рамките на Тюркския хаганат, но през 576 в него започва гражданска война и няколко години по-късно утигурските племена възстановяват независимостта си.

Велика България[редактиране]

Останалите в Приазовието прабългари са покорени през 567 – 568 г. от Тюркския хаганат. В борбата за отхвърляне на тюркското надмощие особено активен е Гостун от рода Ерми. Тюркският натиск обединява прабългарските племена от земите край Азовско и Каспийско море. Начело с вожда на оногундурите – Кубрат (Курт) от рода Дуло, през 632 г. те се освобождават от тюрките и с отделилите се от аварите кутригури създават голям военно-племенен съюз. Византийските хронисти наричат това политическо обединение Стара Велика България. За кратко време тази България укрепва и влиза в орбитата на византийската политика в Северното Черноморие. Кубрат изпраща пратеници в двора на император Ираклий. Императорът дава на прабългарския владетел титлата патриций и му изпраща скъпи дарове.

Точните граници на Велика България трудно могат да бъдат установени. Съпоставени с археологическите проучвания се очертават следните граници: от река Днепър на запад до река Кубан на изток и от извора на река Донец до Азовско и Черно море на юг.

Кубрат е не само силна личност, но и голям авторитет за прабългарските племена. Най-вероятно идеята за българска държавност в нейния ранносредновековен вид се заражда при неговото управление.

Прабългарите в Дунавска България[редактиране]

Създаване на Дунавска България[редактиране]

Около 670 г. Аспарух преминава река Дунав с орда от около 30,000 – 50,000 прабългари.Шаблон:HrfШаблон:Hrf Вероятно част от хората му остават северно от реката, като щит срещу хазарите.

През 680 г прабългарите вероятно в съюз със славянски племена водят война с Византия, около делтата на р. Дунав. Предводителят на прабългарите Аспарух извоюва победа над император Константин IV, тогавашният глава на Византийската империя. След победата Империята сключва договор с Аспарух. Според този Договор прабългарите получават статут на федерати в по-голямата част от територията между Стара планина и р. Дунав заедно със населяващите я славянски племена и византийци. Не е изключено договорът да е включвал както други подобни договори и клауза за годишен „трибут“ – данък или субсидия от Империята за федерата, своеобразен откуп на мира между тях и лоялността му да брани границата от други нашественици.

Различните учени дават различно тълкувание на тези факти и някои определят договора с Византия от 681 г. като момент на създаване на Дунавска България. По време на управлението на Крум (802-14) България се разраства на юг, населвайки територията на днешна София през 811 г. и днешен Одрин през 813 г.. Крум побеждава император Никифор I в битката при Върбишкия проход и според преданието прави от черепа му обкована чаша. Достига до портите на Константинопол, но не успява да го завладее поради това, че умира. Крум въвежда много строги закони.

Княз Борис-Михаил (852 – 889) приема християнството за официална религия. Бунтът на някои боляри е смазан жестоко. Детронира и ослепява първородния си син княз Владимир Расате (889 – 893), заради опита му да върне езичеството. Княз Борис I предприема този ход, за да обедини жителите на страната си които по онова време имат коренно различни религии. На българите е разрешено да имат собствен архиепископ. Борис приема учениците на Кирил и Методий в България. Така новосъздадената азбука (глаголица) от братята Кирил и Методий идва в българските земи около 886 г.. В началото на 9 век се разработва нова азбука, наречена кирилица, на основата на гръцката писменост и глаголицата.

По-късно Симеон I, синът на княз Борис I, приема титлата Цар на българите и василевс (император) на българи и гърци. Титлата василевс е призната от папата, но не и от византийския василевс. Неговата държава е наречена от някои историци Западна българска империя, за да се разграничи от другата прабългарска държава съществувала по това време – Волжка България. Времето на Симеон I е наречено Златен век на българската книжнина. Сам получил образованието си в Константинопол изгражда множество книжовни центрове из цяла България. Симеон I се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя като след множество военни успехи си поставя за цел превземането на Константинопол. Приема се, че по времето на цар Петър се претопяват и последните остатъци от прабългарите, като се образува един нов народ с българско самосъзнание, говорещ общ славянски език.[10]

Отношения между прабългарите и завареното население[редактиране]

Естеството на отношенията между прабългарите и заварените в териториите на Балканите народи е предмет на множество спекулации. На първо място, по това време Балканите не са били населявани само от славянски племена. Тук живеели потомци на готи, келти, римски и гръцки колонисти и други предславянски народи. В градските центрове обитавали остатъци от византийско население, съставено предимно от романизирани, елинизирани и християнизирани местни траки и илири. След заселването на славяните из целия Балкански полуостров, етническият облик на тези земи започва да се променя. Част от местното население е асимилирано от тях, докато друга част, главно романизирано население, се преселва в труднодостъпните планини, а трета част, предимно елинизирано население, се изселва на юг. Трябва да се подчертае, че ролята на завареното византийско, неславянско население при формиране на новата държава и до днес се подценява.

На територията на Мизия живеели севераните, славянско племе. На запад от севераните, в земите на днешна Централна Северна България и Северозападна България живеели множество други славяни, останали в историята с названието седем славянски племена. Техните имена не са запазени. Славяни живеели и в Тракия и Македония. Не би могло да се говори за съюз между българи и славяни на равноправна основа, каквато е официалната историческа теза много години. Нито при аварите, нито при хазарите, нито при хуните преди това, нито при варягите след това не е налице такова равноправие в отношенията им с другите народи от техните държави. Най-вероятното е, че срещу подчинението им и плащането на данъци българският владетел е позволил вътрешното самоуправление на завареното население, като го защитавал от външни нападения. Първоначално славяните не са били включвани в българската армия, а самоуправлението им най-вероятно е отнето при административната реформа на Крум. Има множество сведения за опити на засилване на властта на българите върху славяните и за масови преселения на славяни във Византия. Най-значимите са отбелязани именно в средата на 8 век и при управлението на Омуртаг.

Славяните в Долна Мизия са по-многобройни от прабългарите, които се заселват основно в Малка Скития. От друга страна, както местното ромейско население, така и славяните непрекъснато увеличават дела си с приобщаването на нови византийски територии към България, като Горна Мизия, Македония и Тракия. Също така междуособиците между прабългарите вероятно редуцират и без това ограничения им брой. Това довежда до постепенното им претопяване в периода 7-10 век. До края на 10-ти век от останките от прабългари, славяните и завареното население се формират българите. Техният език се класифицира като южнославянски, а не като тюркски, какъвто се предполага, че е бил езикът на прабългарите. Следва да се отбележи, че при българите днес се срещат предимно европейски антропологичните типове като средиземноморски, алпийски, динарски и нордически, но доста рядко се откриват монголоидни белези, за разлика от прабългарите, в чиито останки, макар и класифицирани главно като на европеиди, има по-често находки с проявени, източни морфологични белези.[11]


Литература[редактиране]

  • Шаблон:Златарски-1-1
  • Th. Momsen. Ueber den Chronographen von Jahre 354. – Abhandlungen der phil. – hist. Classe der kais. saechsischen Geselshaft der Wissenschaften. I, Leipzig, 1850, S. 547 flg.
  • Г. П. Кеннаман, „Египет. Его роль в становлении государств в Европе, Азии и Африке“, Чебоксары, 2005.
  • Николаев В. В., „Чуваши. Этническая история и традиционная культура.“, Москва, 2000.
  • Николаев В. В., „История предков чувашей. XXX в. до н.э. – XV в.н.э.“, Чебоксары, 2005.
  • „Краткая история Болгарии (С древнейших времен до наших дней)“, издательство „Наука“, Москва, 1987.
  • К. Иречек, „История болгар“, Варшава, 1877.
  • Никифор, патриарх Константинопольский, „Краткая история со времени после царствования Маврикия“.

Външни препратки[редактиране]

Бележки[редактиране]

  1. http://www.bulgaria-embassy.org/history_of_bulgaria.htm#THE BULGARIANS
  2. https://www.britannica.com/topic/Bulgar
  3. THE PEOPLES OF THE STEPPE FRONTIER IN EARLY CHINESE SOURCES, Edwin G. Pulleyblank, University of British Columbia, (1999), page 37: "... there is almost certainly a lineal connection between the Northern Xiongnu who moved westward out of contact with the Chinese in the second century and the Huns who later appeared in Eastern Europe. Apart from the ruling group that bore the name Hun, however, the European Huns undoubtedly included other tribes with different ethnic affinities...", page 49 : " (1) that for various reasons it was very unlikely that the Xiongnu language was Turkic or Mongolian or any form of Altaic, (2) that there might be validity in the suggestion of Louis Ligeti that the Xiongnu language was related to Ket and other now extinct Yeniseian languages of Siberia, (3) that the Xiongnu language had bequeathed a number of important culture words to the later Turkic and Mongolian steppe empires, including Turkish tängri, Mongolian tenggeri ‘heaven’ and titles such as tarqan and tegin and kaghan"
  4. The Huns, Rome and the Birth of Europe, Hyun Jin Kim, (2013, Cambridge University Press) page 141: "Utigurs, Kutrigurs and Onogurs were in all likelihood identical with the Bulgars", https://books.google.hr/books?id=jCpncXFzoFgC&q=utigurs#v=snippet&q=utigurs&f=true
  5. A history of the First Bulgarian Empire,Steven Runciman, http://promacedonia.org/en/sr/index.html
  6. Byzantium: The Imperial Centuries, Romilly James, page 45 : " The Bulgarians seem to have been in origin Huns, who may well have formed part, and survived as a rump, of the hordes of Attila in the fifth century. ... the so called Onogur Bulgarians are found in large numbers somewhere between the Kuban and the Volga rivers..." https://books.google.hr/books?id=O5JqH_NXQBsC&pg=PA45&dq=onogur&hl=en&sa=X&ved=0CDAQ6AEwBDgoahUKEwistou42ZPJAhWGWiwKHUbUDxI#v=onepage&q=onogur&f=false
  7. "The Huns, Rome and the Birth of Europe", Hyun Jin Kim, (2013, Cambridge University Press), page 256: " Thus in our sources the names 'Kutrigur', 'Bulgar' and 'Hun' are used interchangeably and refer in all probability not to separate groups but one group.", https://books.google.hr/books?id=jCpncXFzoFgC&q=utigurs#v=snippet&q=utigurs&f=false
  8. Версията на Анонимния римски хронограф, съдържаща споменаването на прабългарите, е запазена в един-единствен препис от ок. 1500 г.
  9. В тези версии на Птолемеевите карти всъщност се наблюдава погрешна локализация на племето „обуленсии“, предадено в латинските преводи като Bulensii. Според Птолемей (География, III, 10, 4) племето обуленсии (Οβουλήνσιοι) се намира южно от Дунава, в източните части на Долна Мизия, над кробизите и заобиколени от ойтенсиите (при река Вит), дименсиите (при Димум, днес Белене) и апиаренсиите (при Апиария, днес Ряхово)
  10. The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century, John V. A. Fine, Jr. University of Michigan Press, 1991, ISBN 0472081497, p. 165.
  11. Йордан Йорданов, „Възстановяване на черепа по главата“, Академично издателство „Марин Дринов“, София, 2000, стр. 193 – 201